Беше ме страх да бъда себе си

Sharing is caring!

Това са размислите на един млад, 23 годишен младеж, с когото работих и който ме потърси напълно объркан от вътрешния си свят.  Публикувам това с неговото съгласие и при пълна конфиденциалност на личността му. Всъщност той ме помоли за това, след като приключихме съвместната ни работа, с желанието да достигне до повече млади хора като него, които се колебаят да потърсят професионална помощ.

Това е послание към всички вас, които се чувствате така, както се чувствах аз преди… Не знаех  какво се случва с мен, знаех само че с всеки изминал ден губех връзка със себе си и това ме правеше още по-объркан. Социална тревожност… Бях се научил да живея с нея, да й давам контрол над себе си, да я оставям да ме направлява… Тревожността бе толкова силна в мен понякога, че се чувствах като друг човек. Не исках да се притеснявам така, не исках да си мисля колко зле може да е, да ме тревожи това до такава степен, че да ми се потят ръцете и да се разтрепервам, но и това се случваше доста често.

Когато бях сред хора и трябваше да правя нещо в тяхно присъствие, познати или не, имах чувството, че не мога да бъда себе си. Беше ме страх. Страх от мнението им за мен. Усещах насочени към себе си толкова много погледи, критики, мнения. Усещах как всичко, което направя, ме кара да изглеждам глупаво и смешно. Често пъти тези мои усещания се оказваха погрешни… Разбирах, че другите хора или са нямали предвид това, кеото съм си мислил, или изобщо не са ми обръщали внимание. Но това, което разбирах прекрасно, не ми пречеше да изживявам по ужасен начин своята тревожност отново и отнов… Аз пак я усещах всеки следващ път, тя беше с мен навсякъде, беше се превърнала в моето постоянно, второ „аз“.

Когато имаше хора около мен, си мислех, че погледите им са насочени към мен. И съвсем не по добрия начин. Очаквах от тях да ме критикуват, да видят нещо негативно в мен, да видят, че не съм достатъчно добър, способен, можещ. Притесняваше ме мнението им за мен, дори и да са хора, които изобщо нямаше да срещна отново. Притесняваше ме това да изглеждам като глупак пред тях, да бъда незначителен и неструващ в техните очи. Това ме изяждаше, това ме караше да се държа по-различен начин, странен начин дори в собствените си очи. Имах усещането, че каквото и да направя ще съм „черната“ овца, ще бъда човекът, който ще бъде критикуван, неразбран, отхвърлен, подценен, омаловажен, смачкан….

Не ми харесваше това в мен. Дори и да не ми харесваше, обаче чувствах, че не знам как да направя така, че да го променя. Забелязвах, че винаги когато бях сред хора, се държах по неестествен за мен начин. Уж това бе моето държание, моите действия, моят избор но все пак чувствах, а в сэщото време не беше моя избор, чувствах, че не бях себе си, че нещо не е както трябва. Чувствах, че, дори и да е естествено, поведението ми бе такова заради тях, заради хората около мен. Или по-скоро да кажа, заради тревожността ми.

Трудно ми бе да се боря с тревожността си. Разбирах,че тя не е повече от мен, че имам способността в себе си да я превъзмогна и да я преборя, но все пак не успявам. Уж се опитвах, уж го мислех, приготвях се, така че като отидех пред хора да успея да съм спокоен, да успея да се държа нормално, да не ме интересува дори какво ще кажат за мен. Но щом дойдеше времето, страхът ме превземаше и усещах как отново взимам да мисля за това как изглеждам и как ме приемат другите.

Да успея да направя крачка напред беше нещо много значимо за мен, нещо много трудно, което ми отне доста труд, но всяка капка усилие беше полезна и ненапразна. Всъщност, крачката напред може да се определи по-точно като крачка навътре, към себе си. Само като се изправих пред себе си, пред своите страхове, успях да разбера какво поражда тревожността в мен и да предприема специално нужните за себе си мерки да се справя с нея и да направя така, че да не ми пречи на нормалния начин на живот. Изправянето срещу страховете си е едно от най-трудните неща, които съм правил през живота си. Дълго време успявах да страня от това, да си казвам, че няма такива страхове, които да ми пречат и че изправянето срещу тях е безсмислено . Разбрах обаче, че собственото ми бягане от проблемите ми, плахото обръщане настрани, когато точно трябва да съм здраво стъпил на земята, дълго ме е държало в състояние на ригидност и нещастлив начин на живот.

Чак когато добих достатъчно смелост и кураж, първо за да осъзная, че имам проблем, свързан със социална тревожност, а освен това и че не от някой друг, а именно от мен зависи това да поправя нещата в себе си така че да се чувствам по-добре и да съм способен да комуникирам със света около себе си по един пълноценен и здравословен начин. Разбрах, че да се страхувам от социални контакти, да се плаша от излагане на показ и евентуално унижение, се крие много по-дълбоко от простите ситуации, при които се изявява социалната ми тревожност. Давайки си сметка за това какво се случва в мен, имах вече ясната идея за какво имам нужда да положа усилия и каква ми е целта. Най-честата причина, поради която хората не успяват да се справят както със социалната си тревожност, така и с каквито и да е други проблеми, е, че не осъзнават наистина, че има нещо в тях, което трябва да се отработи с цел подобряване на собствения им живот. И това е напълно нормално – не е никак лесно да можеш да си кажеш, и наистина да го повярваш, че има нещо в теб, което не е както трябва, което те задържа и не ти дава възможност да живееш спокойно и пълноценно. Че именно ти си отговорен и именно ти трябва да положиш усилията, без никой друг да ти е виновен. Осъзнавайки това, почувствайки го,  вече знаех, че ако искам живота ми да бъде различен, без социална тревожност. Реших да се изправя срещу себе си и да потърся подкрепата на психотерапевт. Не ми беше никак лесно да го призная, особено на себе си….

Ще попитате защо написах всичко това ли? Защото вече знам какво е да живееш без да си тревожен и бих го направил отново – да призная, че имам проблем и не знам как да се справя сам с него. Може би аз съм щастливец, защото точно в този момент знаех към кого да се обърна. Искам да знаете и вие – прекрасно е да се живее без тревожност, знам че това може да се случи и на вас.

По-голямата част от справянето със социалната тревожност зависи от това човек да се изправи срещу това, което вътре в него го плаши истински, което го притеснява не само на повърхностно ниво, което е в него през цялото време. Всеки има потенциала да се подобри, да отработи страховете си и да успее да живее пълноценно сред другите хора, да може да прави нещата, които иска, без да се притеснява и без да изпитва страх от това какво биха си помислили другите, как биха го оценили или какво могат да кажат за него.

Всеки човек е изключително ценен и има потенциала да диктува живота си по начин, по който той самият иска. Важното е да прояви достатъчно смелост, така че съзнателно и доброволно да тръгне по пътя на промяната си.