За неспециалистите в областта, понятията психотерапeвт, психолог, психиатър и консултант могат да бъдат едно и също или да бъдат много объркващи. За тези, които се интересуват от това какви са разликите и какво се крие зад тези професии правя това кратко разяснение.
Психотерапията и консултирането използват всички възможни модели за психологическа помощ чрез символни методи (професионална комуникация, упражнения, тестове, тренинги), докато психиатрията използва основно медикаменти. Това, което психиатрите целят да постигнат с лекарствата, психотерапията цели да постигне с думите.
Психологията и психиатрията са университетски специалности, попадащи в категорията бакалавър, магистър или доктор. Психотерапевтичното обучение най-често не се практикува/преподава в университет, а в определените за това и лицензираните с тази цел психотерапевтични институти.
Психотерапевтът учи повече от психолога и придобива различни от него умения, свързани с това да помага както на клинично здрави, така и на личности, които имат психиатрични проблеми. За да придобиеш титлата психотерапевт, трябва да извървиш доста дълъг път на обучение и стажуване над придобитата вече магистърска степен от помагащите професии като медицина, психология, социални дейности, педагогика, като под дълга имам предвид четири и повече години.
Терапевтичното обучение включва както теоретична и практическа подготовка, така и лично преминаване през психотерапия на самия психотерапевт в ролята на клиент. Психотерапевтът, за разлика от психолога, задължително преминава така нареченото ниво на личен опит, в което опознава себе си и преработва собствените си трудни емоционални моменти. Само така, може да встъпи в следващите нива на обучение, да „управлява“ целия процес на работата си като помагащ специалист и да се практикува успешно, без да прави пренос и контрапренос на емоции с клиента. Следват други две нива на обучение, свързани с консултиране и терапия, при които се придобиват специфични и строго специализирани знания и умения на психотерапевтичната школа, в която се обучава.
От друга страна, хората, често, се объркват и смесват термините консултант и психотерапевт. Дори и близки, между двете практики има някои значими разлики. При консултирането се търси разрешаването на конкретния проблем, могат да се дават съвети и информация. Консултантът може да бъде сравнен с учител.
Психотерапията е насочена повече към човека и неговият свят, отколкото към конкретният проблем и неговото разрешаване. Тя търси отговор на въпроса защо човек не се чувства добре и се опитва да му помогне в намирането и приемането на себе си. Психотерапевтът може да бъде сравнен с любознателен детектив.
Психотерапевтите използват различни техники, за да достигнат до нас и да успеят да променят нашето възприятие за проблема, който имаме и за света. Клиентът и психотерапевтът трябва да формират връзка на доверие помежду си, която е много важна за изхода от терапията. Чрез истинското опознаване на проблема, клиентът разбира и приема по-добре себе си, променя моделите си на поведение, разрешава трудни житейски ситуации, подкрепя или възстановява емоционалното си здраве.
Съществуват различни видове психотерапия – психоанализа, когнитивно-поведенческа, психодинамична, трансперсонална и още други. Аз практикувам системна семейна психотерапия. Системната фамилна и брачна психотерапия обръща фокуса си към хората не толкова на ниво индивид, какъвто често е фокуса на другите форми на терапия, а към хората в техните взаимоотношения. За нея от съществено значение е средата в която клиентът е израснал като дете, както и контекста на взаимоотношенията и средата, в която живее в момента.
Фамилният психотерапевт може да работи индивидуално, с някои и/или всички членове на семейството или двойката. Той разглежда функционирането на индивида от гледна точка на средата, системата /разбирай семейството/, която го е формирала преди или сега и го кара да реагира или се чувства по един или друг начин.